Решение N: 243 от 12.04.1996 г., по н. д. N: 707/95 г., II н. о., докладчик съдията Румен Ненков

Наредбата-закон за съдене от народен съд виновниците за въвличане България в световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея (ДВ, бр. 219/1944 г.; изм. и доп., бр. 97/1946 г.) представлява социален наказателен закон, приложим към определена категория граждани - "бивши министри, народни представители от 25 Обикновено Народно събрание, други граждански и военни лица".
Същата не изключва субсидиарното действие на нормите от общата част на материалния наказателен закон. При обсъждане на защитните позиции на лицата, обвинени, че са извършили умишлени деяния по чл. 2 от Наредбата е следвало да бъдат съобразявани оневиняващите основания като "случайно деяние", "изпълнение на закон или служебна заповед, която не налага очевидно престъпление", "неизбежна отбрана" и "крайна необходимост".
Новосъздадените с Наредбата-закон за народния съд съдопроизводствени правила изключват действието само на тези общи процесуални норми, които изрично им противоречат. Затова в наказателно-процесуален аспект Наредбата се е явявала специален закон по отношение на закона за наказателното съдопроизводство от 1897 година.
Учреденият през 1944 г. Народен съд е представлявал специален орган на държавно правосъдие, а не изключителен съд по смисъла на чл. 73, ал. 2 от тогава действащата Конституция на Българското царство. Ето защо неговите присъди, макар и влизащи в сила със самото им постановяване, по същество съставляват актове на държавно правосъдие, чиято правилност подлежи на извънредна и извън инстанционна надзорна проверка.
При очертаване на предметния обхват на Наказателно - процесуалния кодекс от 1974 г. Разпоредбата на чл. 2, ал. 1 от същия има предвид наказателните дела, образовани от овластените органи на българската държава. На надзорна проверка подлежат всички влезли в сила присъди по Наказателни дела, включително и постановените при друга норма на обществено-държавно устройство и политическо управление.
В случаите на извънсъдебно нарушаване на конституционно защитени граждански права на пострадалите следва да бъде обезпечен достъп до справедливо, независимо и безпристрастно правосъдие, действащо в съответствие със закона.

Чл. 73, ал. 2 от Конституцията на Българското царство от 1879 година.
Чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България от 1991 г.
Чл. 6, ал. 1 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ДВ, бр. 80/92 г.)
Чл. 2, ал. 1 НПК
Чл. 349, ал. 1, т. 1 НПК
Чл. 350 НПК

С присъда от 1.02.1945 г., постановена в гр. София по наказателно дело N: 2/1944 г. на Народния съд, втори състав, 126 души народни представители от 25 Обикновено народно събрание са признати за виновни в това , че "за времето от 1.01. 1941 г. до 9.09.1944 г. в пределите на България са изложили сигурността на държавата - и поставили в опасност народните интереси като са одобрили сключването на международни договори с воюващи държави и решение за обявяване на война и водене на война, одобрили са действия, нарушаващи обявения неутралитет към СССР и с това са отегчили международното положение на България, поощрили с убийства, тежки телесни повреди, палежи, грабежи, обири и изтезания във връзка с водената външна и вътрешна политика на правителството и гонения срещу евреите като за провеждането на горните деяния са допринесли дейно и съществено със своите действия, писания и слово", поради което и на основание чл. 2, т. т. 1, 2, 6, 7 и 10 и чл. 4 от Наредбата-закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане на България в световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея (Наредба-закон за Народния съд) и във връзка с чл. 60 от Наказателния закон са осъдени както следва: ..........
Главният прокурор на Република България е направил пред Върховния съд предложение за отмяна по реда на надзора на така постановената присъда в осъдителната й част. В предложението се развива довод за явна необоснованост на изводите и заключенията на Народния съд относно обективната и субективната страна на инкриминираните деяния. Поддържа се искане за отмяна на влязлата в сила присъда и признаването на осъдените лица за невинни да са извършили престъпни деяния по чл. 2 от Наредбата-закон за Народния съд.
Върховният съд, второ наказателно отделение, като обсъди внесеното предложение и след цялостна проверка на данните по делото, констатира следното:

1. По въпрос за съотношението между Наредбата-закон за Народния съд и действащите към момента на прилагането й Конституция и общи наказателни закони:
Наредбата-закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане България в световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея е издаден на основание чл. 47 от тогава действащата Конституция на българското царство от 1879 година. Без всякакво съмнение Наредбата представлява специален наказателен закон, приложим към определена категория граждани (бивши министри, народни представители от 25 Обикновено народно събрание, други граждански или военни лица). С нея се създават нови материално-правни наказателни норми, въздигащи в престъпления деяния, които не са били обявени за престъпни в момент на осъществяването им.
За разглеждането на делата е учреден специален орган - Народен съд, като е определен начин на формирането му и са посочени някои специфични процедурни правила, които е длъжен да спазва.
От момент на обнародването й в Държавен вестник (бр. 219 от 6.10.1944 г.) Наредбата-закон за Народния съд е бил действащо право, като извън компетентността на съдебните органи е било да се произнесат по наличието на очевидно противоречие между нея и чл. 75, ал. 1 от Конституцията на Българското царство. Именно във връзка с обратното действие на новосъздадените състави Наредбата е съставлявала специален нормативен акт, който се отклонява от общия принцип за действие на наказателния закон по време, прокламиран, както от действащата конституционна уредба, така и от разпоредбата чл. 2, ал. 1 от Наказателния закон от 1896 година . Същевременно обаче Наредбата -закон за Народния съд е допускал субсидираното действие на нормите от общата част на материалния наказателен закон. Именно за това установената система на наказания е аналогична на тази по чл. 13 от НЗ, чл. 4 от Наредбата директно препраща към санкцията "лишаване от права ", така както е бил уреден по чл. 30 от НЗ. Това схващане е било възприемано и от решаващите състави на Народния съд. Като конкретен пример в тази насока може да се посочи обстоятелството, че мотивите на проверяваната присъда съдържат такова разбиране за умишлена вина, което в общи линии кореспондира на правното понятие за умисъл, установено в чл. 40, ал. 1 от НЗ. Наказателната отговорност на подсъдимите е била обоснована и на базата на правилата за деянието, опит и съучастието, установени от общия наказателен закон. Следователно логично е и заключението, че оневиняващите основания по чл. 43 от НЗ (случайно деяние), по чл. 44 от НЗ (изпълнение на закон или служебна заповед която не налага очевидно престъпление), по чл. 45 от НЗ (неизбежна отбрана) и по чл. 46 от НЗ (крайна необходимост) също е трябвало да бъдат прилагани при обсъждане на защитните позиции, на лицата , обвинени, че са извършили умишлени деяния по чл. 2 от Наредбата - закон за Народния съд.
Впрочем в заглавието на самата Наредба извършителите на съответните деяния се определят като "виновници", един право-прилагащ съдебен състав не може да изхожда от други извънправни разбирания за същността на понятието за вина.
Изложеното във връзка със съотношението между Наредбата -закон за Народния съд и общия наказателен закон с пълна сила се отнася и за съотношението между Наредбата и общия процесуален закон. Новосъздадените съдопроизводствени правила са изключвали действието само на тези общи норми, които изрично са им противоречали. Не са били отречени правилата за събиране на доказателства и провеждане на съдебното следствие, както и правото на подсъдимите до ползват адвокатска защита и да дават обяснения по обвинението.
Новоучредените органи на обвинителната и съдебната власт са ползвали доказателства, събрани в изпълнение на съдебни поръчки от делегирани съдилища (областни и околийски), които са били част от правосъдната система, така както е бил установен от съдоустройствения закон. Доводът, че Наредбата -закон за Народния съд в процесуален аспект се е явявал специaлен закон по отношение на Законa за наказателното съдопроизводство от 1897 г., се подкрепя от разпоредбите на Закона за разглеждане на висящите дела на народните съдилища , приет от Великото народно събрание на 28.02.1948 година . С горепосочения нормативен акт Народното събрание е приело, че висящите дела на Народния съд следва да бъдат разгледани от Софийския областен съд, който несъмнено е представлявал част от общата система на съдилищата. Фактически по силата на чл. 2 от закона е било преустановено разглеждането на делата от специално учредените Народни съдилища и същото е продължило по общите процедурни правила . Това обаче означава , че и самият законодател е възприемал Народния съд не като изключителен, като специален съдебен орган, временно включен в системата на държавно правосъдие.

2. По въпрос за допустимостта на надзорната проверка:
Актовете на наказателно правосъдие се засягат най-насъщните граждански и политически права на личността, включително и правото на живот, правото на физическа и икономическа свобода и т. н.
Ето защо чл. 350 НПК предоставя безсрочно на всички осъдени възможността да се обърнат към Върховния съд, който от своя страна е длъжен да направи проверка на законосъобразността на постановената срещу тях влязла в сила присъда . В интерес на обществото и с оглед на общоприетото разбиране за справедливост и морал след смъртта на осъдените това тяхно право може да бъде упражнено от Главния прокурор на републиката. С други думи производството за преглед по ред на надзорa пред Върховния съд дава възможност несправедливостта на един съдебен акт да бъде разкрит без ограничение във времето, изтекло след влизането му в сила.
Както вече беше посочено по-горе, макар и специфичен по формиране и състав, учреденият през 1944 г. Народен съд е представлявал специален орган на държавното правосъдие, не изключителен съд по смисъл на чл. 73, ал. 2 от тогава действащата Конституция на българското царство. Именно за това неговите присъди, макар и влизащи в сила със самото им постановяване, по същество са били актове на държавно правосъдие, чиято правилност подлежи на надзорна проверка .
Нормите, по силата на които е учреден Народния съд, са санкционирани от българската държава , поради което по отношение на извънредната проверка на издадените присъди намира приложение сега действащият процесуален закон. Не може да има никакво съмнение, че при очертаване на предметния обхват на Наказателно-процесуалния кодекс от 1974 г. разпоредбата на чл. 2, ал. 1 от същия имa предвид всички наказателни дела , образувани от органи на българското държавно правосъдие. Посочената правна норма включва в себе си конституционното наименование на българската държава , без обаче да отрича приложимостта на законa по отношение на проверката на влезлите в сила съдебни актове по заварените наказателни дела , включително и тези, постановени при друга форма на обществено-държавно устройство и политическо управление. Този извод следва от логическото и систематическото тълкуване на нормите на НПК, отнасящи се до надзорното производство във връзка с действието на процесуалния закон по предмет, време и място.
В подкрепа на изложената теза е и обстоятелството, че до последното й изменение с общата разпоредба на параграф 33 от Законa за изменение и допълнение на Наказателно-процесуалния кодекс (ДВ, бр. 50/95 година ) разпоредбата на чл. 2, ал. 1 НПК съдържаше предишното наименование на страната по Конституцията от 1971 г., след което с последвалото законодателно отразяване на установеното с Конституцията от 1991 г. ново име на българската държава не се изключихa от предметното действие на процесуалния закон наказателните дела , образувани от органите на "Народна Република България", нито пък беше отречена възможността за надзорна проверка на влезлите в сила присъди по такива дела
В исторически аспект би могло да се отбележи, че по идентичен начин републиканската Конституция от 1947 година не е отрекла автоматично приложимостта на Закона за наказателното съдопроизводство на Царство България от 1897 година , което става впоследствие едва с приемането през 1952 г. на нов Наказателно-процесуален кодекс. От своя страна последният е включвал в предметния си обхват всички надлежно извършени процесуални действия по заварените наказателни дела . Настоящето надзорно производство за извънредна и извънинстанционна проверка на влязла в сила осъдителна присъда по смисъла на чл. 349, ал. 1, т. 1 НПК също така представлява наказателно дело, образувано на основание чл. 350 НПК по предложение на Главния прокурор на Република България, поради което без всякакво съмнение се включва в предметното действие на сега действащия процесуален закон.
Разбирането, че наказателно-осъдителните присъди на Народния съд, като постановени от изключителен и следователно противоконституционен съд, с извън обхвата на установения от надзорното производство извънреден и извънинстанционен способ за контрол върху законосъобразността на съдебните актове, би приравнило същите към прояви на чист извънсъдебен произвол, но дори и в тази хипотеза засегнатите лица и Главният прокурор като защитник на законността не могат да бъдат лишени от правото да установят това . Другото би съставлявало просто отказ от правосъдие, който е недопустим особено днес, когато Европейската конвенция за защита на правата на човекa и основните свободи (ДВ, бр. 80/1992 г.) по силата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България е част от вътрешното законодателство, приложим с предимство пред другите норми, които й противоречат. В тази връзка достатъчно е да се отбележи, че съгласно чл. 6, ал. 1 от Конвенцията "всяко лице при определянето на неговите граждански права и задължения или при наличието на каквото и да е наказателно обвинение срещу него има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона ".

3. По въпрос за обективната съставомерност на деянията по чл. 2, т. т. 1, 2, 6 и 10 от Наредбата-закон за Народния съд, за които е постановена осъдителна присъда:
Обвинението за поощряване на убийства , тежки телесни повреди, палежи, обири, грабежи и изтезания по чл. 2, т. 7 от Наредбата представлява обект на отделен анализ в мотивите на надзорното решение. Само по себе си то е извън основната политическа дейност на подсъдимите, която е предмет на останалите обвинения по чл. 2, т.т. 1, 2, 6 и 10 от същата Наредба . Така както е редактирана Наредбата-закон за Народния съд от 1944 г. не изключва принципа на личната отговорност.
Както обвинителният акт, така и постановената присъда , обаче, съдържат една твърде политизирана и едностранчива оценка на близката тогава история на страната . По този начин се създава впечатление, че подсъдимите са обвинени и осъдени въз основа на предубеждението за тяхната колективна вина като участници в сваленото със сила управление на страната . Според надзорния състав на Върховния съд историческите и политическите тези, изложени в мотивите на проверявания съдебен акт, не могат да имат решаващо наказателно-правно значение, поради което не следва да бъдат обсъждани в надзорното решение.
Практическите обстоятелства, послужили за повдигане на обвинение срещу подсъдимите, са изложени в обвинителния акт в 13 пункта , от които само пункт 12 пряко обоснова в обвинението по чл. 2, т. 7 от Наредбата-закон за Народния съд. Всички останали обвинения с непосредствено свързани с политическата дейност на народните представители. Подсъдимите са давали обяснения по така посочените пунктове на обвинението и в техните рамки са осъществявали защитата си. По същите фактически обвинения са признати за виновни и осъдени с постановената присъда на Народния съд. Ето защо и надзорната проверка трябва да се сведе до отговора на въпросите дали описаните в обвинителния акт деяния от обективна страна покриват състав по чл. 2 от Наредбата -закон за Народния съд, дали действително са осъществени от подсъдимите и ако това се потвърди дали последните са действали виновно. Веднага трябва да се отбележи, че дори и да бяха осъществени от подсъдимите, деянията по пунктове 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11 и 13 на обвинението не покриват обективните признаци на съставите по чл. 2, т.т. 1, 2, 6 и 10 от Наредбата -закон за Народния съд.

4. По въпрос за субективната страна на деянията по чл. 2, т. т. 1, 2, 6 и 10 от Наредбата-закон за Народния съд, за които е постановена осъдителна присъда:
Независимо от обективната несъставомерноста на деянията , които според обвинението и състав на Народния съд са осъществявали признаците на чл. 2, т.т. 1, 2, 6 и 10 от Наредбата-закон за Народния съд, следва да се отбележи и тяхната субективна несъставомерност. Както вече беше посочено Наредбата представлява специален закон по отношение на общия материален наказателен закон. Въпреки, че с нея с инкриминирани деяния, които не са съставлявали престъпления към момент на извършването им, това съвсем не означава , че не е следвало да се изясни налице ли е бил умисъл по смисъла на чл. 40, ал. 1 от НЗ . Впрочем самият Народен съд, постановил проверяваната присъда , в мотивите си е възприел именно такова становище като се е опитал да обоснове вината на подсъдимите с това , че "пренебрегват нуждите на България или ги обсъждат произволно, схващайки съзнателно, че се пренебрегват и засягат интересите на народа , че същите се излагат на опасност...", за да направи крайното заключение, че те "не вършат своята дейност по съвест и вътрешно убеждение, дори и престъпват дадената от тях клетва съгласно чл. 31 от Конституцията ...". Тези разсъждения на съда обаче са явно необосновани, защото не са подкрепени от събраните доказателства . Не е случайно обстоятелството, че с обясненията си всички подсъдими по същество са отрекли вината си, като са заявили, че в своите политически решения, именно за такива са били предадени на съд, се ръководили от своето разбиране за интересите на държавата и на народа . Това не е бил само голословна декларация, защото е подкрепена от показанията на разпитаните свидетели и събраните документи. Всеки един от подсъдимите е имал своите политически убеждения, които е следвал в дейността си като народен представител. Да се търси отговорност за убеждения би означавало да се приравнят действията на Народния съд с физическа разправа с идеологическите противници на новите властници. Показателно за това, че подсъдимите добросъвестно и добронамерено са изпълнявали функциите си, с редица установени по несъмнен начин обстоятелства .
Депутатите съвсем не са били единодушни при вземане на решения, като някои от тях открито са се противопоставяли на правителството, под натиск на политическата конюнктура , едни и същи лица са променяли позицията си в рамките на инкриминирания период от 1941 до 1944 година , като са се стремели да избегнат неблагоприятното развитие на събитията за българската държава . Вярно е, че в някои аспекти управлението на страната е било повлияно и от може би нереалистичната политическа идея за постигане на обединение на всички етнически българи в границите на една държава , но това съвсем не дава основание да се приеме, че подсъдимите са действали съзнателно срещу народния интерес.
Да се приеме друго би означавало само едностранчиво, субективно и политизирано отношение към историята , която без съмнение не представлява явление, подлежащо на опростенчески и крайни оценки. В края на краищата , действайки в рамките на своите компетентности съгласно чл. 87, ал. 2 от Конституцията на българското царство, народните представители са били свободни да обсъждат нуждите на България според собственото си убеждение и съвест. Всеки един от подсъдимите е имал съзнанието, че е защитен от чл. 93 от Конституцията, че не може да бъде преследван за свободно изразено мнение или гласуване по вътрешно убеждение и съвест. Ето защо категорично следва да се приеме, че подсъдимите не са искали или допускали настъпването на вредни последици от техните политически прояви, поради което поради липсата на умишлена вина не следва да носят наказателна отговорност по чл. 2, т. т. 1, 2, 6 и 10 НК.

5. По въпрос за обвинението за заповядване, извършване или поощряване на убийства, тежки телесни повреди, палежи, грабежи, обири и изтезания във връзка с политиката на правителството (чл. 2, т. 7 от Наредбата -закон за Народния съд):
Ако това обвинение не се свързва с непосредствената нормотворческа и политическа дейност на подсъдимите - депутати, то последните не биха могли да противопоставят възражение за липса на умишлена вина .
По-горе беше посочено, че от обективна и субективна страна не с на лице съставомерни деяния в инкриминираните от обвинителната власт случаи на взети законодателни решения (примерно приемането на измененията и допълненията на Закона за защита на държавата ). Не с съставомерни и всички политически призиви към изпълнителната власт или населението за строго съблюдаване на законите, насочени към защита на установения ред на управление и борба с нелегалните. Това е следвало от общата разпоредба на тогава действащия чл. 44 от НЗ , според която не е престъпно онова деяние, което е извършено в изпълнение на закона .
По чл. 2, т. 7 от Наредбата -закон за Народния съд следва да се определят за съставомерни само онези деяния, при които деецът заповядва, поощрява или лично извършва непредписано от закона насилие, състоящо се в убийство, тежка телесна повреда , палеж, грабеж, обир или изтезания. В тези случаи не може да се поддържа , че авторите на такива деяния с действали невиновно, защото и към момента на осъществяването им умишлените убийства , нанасянето на тежки телесни повреди, палежите, грабежите, обирите и изтезанията на задържани лица с съставлявали тежки умишлени посегателства срещу личността или респективно собствеността на гражданите, поради което с били инкриминирани в норми от специалната част на Наказателния закон от 1896 година.
По отношение на по-голямата част от осъдените лица конкретни постъпки от такова естество не са описани в постановената присъда, поради което не могат да бъдат разглеждани като обект на надзорната проверка. За 26 подсъдими в мотивите на съдебния акт са посочени обстоятелства, на които се основава заключение за съпричастност към извършени противозаконни насилствени актове. Именно в тези хипотези се налага внимателна преценка на събраните доказателства, за да се отговори на въпрос дали фактическите констатации на състава на Народния съд са обосновани. По отделните случаи от такова естество Върховният съд достига до следните изводи:

6. Обобщение:
Крайният резултат от надзорната проверка на влязлата в сила присъда се свежда до констатацията, че по отношение на 124 от общо 126 осъдени лица е н лице явна необоснованост на съдебния акт поради обективна и субективна несъставомерност на деянията, описани в обвинителния акт или поради това, че фактическите положения, приети за установени от съда, очевидно не се подкрепят от доказателствата по делото. В тази му част проверяваният съдебен акт следва да бъде отменен, поради допуснати особено съществени нарушения по смисъла на чл. 356 във връзка с чл. 328, т. 4 НПК, при наличието на основанията по чл. 336 НПК във връзка с чл. 358, ал. 4 НПК подсъдимите трябва да бъдат признати за невинни и оправдани по предявеното им обвинение.
Само за двама подсъдими не беше установена явна необоснованост на приетите от съда фактически положения или допуснато друго особено съществено нарушение по чл. 328 НПК във връзка с обвинението по чл. 2, т. 7 от Наредбата-закон за Народния съд. Затова по отношение на тях предложението на Главния прокурор за отмяна по реда на надзора на постановената присъда следва да се остави без уважение като неоснователно.